БЛОГ-СТРАНИЦА НА WWW.POZNANIE-BG.COM

  [BG]   EN  
БЛОГ-СТРАНИЦА НА WWW.POZNANIE-BG.COM

АКТУАЛНО
КНИГА ЗА ГОСТИ. БЛАГОДАРИМ ВИ, ЧЕ СТЕ С НАС ПРИЯТЕЛИ!
ПРЕВОД НА САЙТА / TRANSLATE WWW.POZNANIE.DIR.BG
СНИМКА НА МЕСЕЦА
ПСИХОЛОГИЧЕСКИ ТЕСТОВЕ
КОЛЕКЦИЯ - ПЕСНИ - ЛАРА ФАБИАН
ПОМИСЛИ ! ТАМ НЯКОЙ ТЕ ЧАКА !
СТАТИИ. ПУБЛИЦИСТИКА
ВАЖНИ ТЕМИ !!!
ДАРОВЕ ЗА СЪРЦЕТО
СТИХОВЕ
ФОТО ГАЛЕРИЯ


СВЕТООТЕЧЕСКО ПРАВОСЛАВИЕ ПРОЕКТ "РОДОЛЮБИЕ" СЕНТЕНЦИИ

ВАЖНИ ТЕМИ !!! / ЗА САМОУБИЙСТВAТA

ЗА САМОУБИЙСТВAТA
25.04.07 10:18

Автор:Автор Александра Карамихалева
На всеки 40 секунди един жител на планетата се самоубива. Годишно около 900 000 души слагат край на живота си. Това сочат данни на Международната асоциация за борба със самоубийствата, обявени в Берлин (Darik News)
Да бъда или да не бъда... самоубиец    

Автор Александра Карамихалева   
/събота, 27 май 2006/
На всеки 40 секунди един жител на планетата се самоубива. Годишно около 900 000 души слагат край на живота си. Това сочат данни на Международната асоциация за борба със самоубийствата, обявени в Берлин (Darik News)


Ед­ва ли има чо­век, кой­то в ня­кой миг от жи­во­та си да не си е за­да­вал въп­роса има ли смисъл да живея още. Ако досега той не е заставал с цялата си острота пред нас, то кой ни гарантира, че така ще бъде винаги? Как­во ка­ра хо­ра­та да стиг­нат дотам, че да се от­ка­жат съз­на­тел­но от най-цен­но­то, ко­е­то при­те­жа­ват и без ко­е­то гу­бят и всич­ко ос­та­на­ло; как­во ги ка­ра да се от­ка­жат от най-цен­ния си дар ­ дар, кой­то са­мо вед­нъж се по­лу­ча­ва и кой­то за­гу­бят ли, гу­бят за­ви­на­ги (бук­вал­но за веч­ност­та)? Как ста­ва та­ка, че жи­во­тът в под­ред­ба­та на  при­о­ри­те­ти­те им по­па­да по-нис­ко от дос­тойн­с­т­во­то, чест­та, мяс­то­то в об­щес­т­во­то... Как­во ка­ра да по­сег­нат на жи­во­та си и мла­ди хо­ра в раз­ц­ве­та на си­ли­те си, и до­ка­за­ли се­бе си мъ­же и же­ни, и въз­рас­т­ни омъд­ре­ли хо­ра, ко­и­то би тряб­ва­ло да це­нят все­ки ден от жи­во­та си?

Ако ос­та­вим нас­т­ра­на опи­ти­те за са­мо­у­бийс­т­во при пси­хич­но бол­ни­те, ще ни ос­та­не стан­дар­т­ни­ят от­го­вор ­ теж­ки­ят жи­вот. Но ста­тис­ти­ки­те по­каз­ват, че об­ра­зо­ва­ни, бо­га­то на­да­ре­ни и ма­те­ри­ал­но доб­ре обез­пе­че­ни хо­ра по-чес­то по­ся­гат на жи­во­та си от жи­ве­е­щи­те в край­на ми­зе­рия и ни­ще­та.

Мо­гат да се из­тък­нат мно­го при­чи­ни, за да по­сег­не чо­век на жи­во­та си: спо­ле­тя­ло го теж­ко бед­с­т­вие, не­из­ле­чи­ма бо­лест, за­гу­ба на лю­бим чо­век, фа­лит, от­ча­я­ние, са­мо­та... Но фак­тът, че ед­ни хо­ра пре­жи­вя­ват как­ви ли не сът­ре­се­ния и до­жи­вя­ват до дъл­бо­ки ста­ри­ни, а дру­ги и без ви­ди­ми при­чи­ни, при ви­ди­мо бла­го­по­лу­чие се от­каз­ват от жи­во­та си, ме ка­ра да мис­ля, че при­чи­ни­те за та­ко­ва ре­ше­ние са по-ско­ро су­бек­тив­ни, от­кол­ко­то обек­тив­ни. Чо­век се от­каз­ва от жи­во­та си, ако ре­ши, че та­къв, ка­къв­то е (а и за нап­ред ще бъ­де), жи­во­тът му не си стру­ва да се жи­вее. Ако не виж­даш ни­що ху­ба­во и стой­нос­т­но в своя жи­вот, ни­що, ко­е­то да си стру­ва уси­ли­я­та, то­га­ва ка­къв е сми­съ­лът да про­дъл­жиш? Не е ли по-доб­ре “дос­той­но да се от­тег­лиш от сце­на­та на та­зи тра­ги­ко­ме­дия”? За­що изоб­що да жи­ве­еш жи­во­та си?

Чо­век се раж­да и жи­вее, и ис­ка или не ис­ка, но­си в се­бе си усе­ща­не­то, че раж­да­не­то му и жи­во­тът му би тряб­ва­ло да имат ня­ка­къв сми­съл, за­то­ва от мо­мен­та, в кой­то осъз­нае се­бе си ка­то лич­ност, за­поч­ва и да тър­си то­зи сми­съл и да се стре­ми да го пос­ти­га. Об­щес­т­во­то на бла­го­ден­с­т­ви­е­то мо­же да за­до­во­ли всич­ки чо­веш­ки нуж­ди, до­ри из­кус­т­ве­но съз­да­де­ни­те от са­мо­то не­го, но не и да от­го­во­ри на из­веч­на­та му пот­реб­ност от сми­съл. Лю­бов­та към дру­го чо­веш­ко съ­щес­т­во, лю­бов­та към ра­бо­та­та ти, пъл­но­цен­на­та изя­ва на та­лан­ти­те и спо­соб­нос­ти­те са еле­мен­ти от един пъл­но­цен­но жи­вян жи­вот, но ви­на­ги има и още не­що ­ и дру­ги “е­ле­мен­ти от сми­съ­ла” и не­що, ко­е­то е от­въд тях и ко­е­то мо­же да ни раз­к­рие са­мо вя­ра­та.

Свет­с­ки­ят чо­век не поз­на­ва Бо­жи­е­то от­к­ро­ве­ние за същ­ност­та на чо­ве­ка и не­го­во­то наз­на­че­ние. В сво­е­то уси­лие да пос­тиг­не сми­съ­ла, той го при­поз­на­ва ту в ня­кой, кой­то вре­мен­но го из­веж­да от са­мо­та­та му, ту в пос­ти­га­не­то на ус­пе­хи в ед­но или дру­го на­чи­на­ние, но то­ва му но­си са­мо вре­мен­но удов­лет­во­ре­ние и ра­дост.

Ако чо­век ре­ша­ва да сло­жи край на жи­во­та си, по­не­же го е спо­ле­тял фа­лит, на­пус­нал го е лю­би­ми­ят чо­век или е не­из­ле­чи­мо бо­лен, то е, за­що­то е при­поз­на­вал сми­съ­ла на жи­во­та си имен­но в ма­те­ри­ал­но­то си бла­го­по­лу­чие, лю­бов­та с лю­би­мия или в те­лес­но­то си здра­ве и си­ли. Гу­бей­ки ги, чо­век ос­та­ва с усе­ща­не­то, че гу­би и сми­съ­ла на жи­во­та си, и ре­ша­ва, че ня­ма за­що да про­дъл­жа­ва да жи­вее та­ка. И об­рат­но­то: кол­ко­то и да са теж­ки и слож­ни об­с­то­я­тел­с­т­ва­та, ако чо­век въп­ре­ки стра­да­ни­е­то, по-ско­ро имен­но в стра­да­ни­е­то, виж­да ня­ка­къв сми­съл, не би се стиг­на­ло до са­мо­у­бийс­т­во. Как­ва­то и бе­да да те спо­ле­ти, ако имаш не­по­ко­ле­би­мо­то раз­би­ра­не, че  всич­ко в живота има сво­е­то дъл­бо­ко основание (ма­кар и за мо­мен­та да не го раз­би­раш), ще пре­о­до­ле­еш тра­ге­ди­я­та и жи­во­тът ти не са­мо ня­ма да за­гу­би  от стой­ност­та си, а ве­ро­ят­но ще ста­не и по-пълноценен. Ще про­дъл­жиш да жи­ве­еш и до­ри след из­пи­та­ни­е­то ще ста­неш по-пре­чис­тен, по-мъ­дър, по-си­лен, по-до­бър.

Съз­на­ни­е­то, че всич­ко, ко­е­то те спо­ле­тя­ва в жи­во­та е за добро, за спасение,  пра­ви по-лес­но по­но­си­ми и най-теж­ки­те и ви­ди­мо бе­зиз­ход­ни си­ту­а­ции и ти да­ва си­ли да ги пре­жи­ве­еш с ед­но дъл­бо­ко вът­реш­но спо­койс­т­вие, пъл­но­цен­но.

Го­ля­ма част от стра­да­щи­те от чув­с­т­во за праз­но­та хо­ра са фи­зи­чес­ки здра­ви, с доб­ро се­мейс­т­во, доб­ра со­ци­ал­на ре­а­ли­за­ция и ма­те­ри­ал­но по­ло­же­ние и тях­но­то без­по­койс­т­во би би­ло не­о­бяс­ни­мо, ако не при­е­мем, че то е приз­нак на ду­хов­но съз­ря­ва­не, гла­сът на из­веч­на­та пот­реб­ност у чо­ве­ка да тър­си и да ре­а­ли­зи­ра съ­щин­с­кото си назначение в своя жи­вот.

То­ва чув­с­т­во за ек­зис­тен­ци­ал­на праз­но­та е осо­бе­но ха­рак­тер­но за мла­дия чо­век, кой­то те­пър­ва тър­си се­бе си и сво­е­то мяс­то в све­та. Ако има дос­та­тъч­но тър­пе­ние и вя­ра, той съ­у­мя­ва да  от­к­рие за се­бе си нещо, което му да­ва дос­та­тъч­но мо­ти­ва­ция да по­ла­га уси­лия, за да се ут­вър­ди. Но, ако се по­ог­ле­да на­о­ко­ло и ре­ши, че жи­во­тът, та­къв ка­къв­то го виж­да, ня­ма сми­съл, мо­же при­бър­за­но и ле­ко­мис­ле­но да ре­ши да прес­та­не да го жи­вее. Ре­зул­та­тът след та­ко­ва ре­ше­ние мо­же да бъ­де как­то скок от ви­со­ка сгра­да, ше­па из­гъл­та­ни хап­че­та или пре­ря­за­ни ве­ни, та­ка и не тол­ко­ва ра­ди­кал­ни на­чи­ни на са­мо­у­би­ва­не, ка­то: нар­ко­ти­ци, ал­ко­хо­ли­зъм, бан­ди­ти­зъм, ра­бо­то­хо­ли­зъм или пък прос­то уби­ва­не на вре­ме­то.

Хо­ра­та не взе­мат за ед­на нощ ре­ше­ни­е­то да се са­мо­у­би­ят. Из­к­лю­че­ние пра­вят им­пул­сив­ни­те са­мо­у­бийс­т­ва в със­то­я­ние на афект. Чо­век дъл­го се опит­ва да се из­мък­не от кри­за­та и ре­ше­ни­е­то да сло­жи край на жи­во­та си ид­ва ка­то пос­лед­но сред­с­т­во да из­ле­зе от не­по­но­си­ма­та за не­го си­ту­а­ция. Но с вре­ме­то су­и­цид­ни­те мис­ли за­поч­ват да ид­ват все по-чес­то и умо­рен да ги про­гон­ва, чо­век все по­ве­че ги за­дър­жа в съз­на­ни­е­то си и бе­сед­ва с тях. Прок­рад­ват се ти­хо, ко­га­то сме обър­ка­ни и сла­би. Вну­ша­ват ни, че ня­ма из­ход, че по­ло­же­ни­е­то е без­на­деж­д­но, че животът ти е окаян, че не зас­лу­жа­ваш ни­що по-доб­ро, че ще из­чез­неш и ни­кой ня­ма да за­бе­ле­жи, а све­тът до­ри ще си от­дъх­не, ка­то си оти­деш... До­ка­то стиг­неш до пъл­но от­ча­я­ние. Пос­ле по­мис­ли­те за­поч­ват ус­луж­ли­во да ти на­шеп­ват, че из­ход все пак има, че има на­чин лес­но и окон­ча­тел­но да раз­ре­шиш проб­ле­ми­те си ­ смърт­та. До­ка­то се усе­тиш, ве­че съ­чи­ня­ваш мис­ле­но пред­с­мър­т­но­то си пис­мо, пред­с­та­вяш си опе­ча­ле­ни­те ли­ца на близ­ки­те край гро­ба ти, как се раз­кай­ват, че са те на­ра­ни­ли, че не са те оце­ни­ли при­жи­ве... И не след дъл­го ве­че де­ло­во об­мис­ляш ко­га и как да го нап­ра­виш, как да си на­ба­виш не­об­хо­ди­мо­то, же­ни­те са на­яс­но и как­во ще об­ле­ка­т... Смърт­та в ли­те­ра­ту­ра­та, в те­а­тъ­ра и в ки­но­то ви­на­ги ни се пред­с­та­вя с оре­ол. В из­мис­ле­ния свят на ав­то­ра смърт­та ви­на­ги е за­га­дъч­на, кра­си­ва, дос­той­на, ро­ман­тич­на, но сним­ки­те в “Съ­деб­на ме­ди­ци­на” съв­сем не из­г­леж­дат та­ка.

Как­во мо­гат да нап­ра­вят окол­ни­те за по­тен­ци­ал­ния са­мо­у­би­ец, за да го от­к­ло­нят от на­ме­ре­ни­е­то му?

Не е ни­как труд­но да раз­поз­на­еш чо­ве­ка със су­и­цид­ни на­ме­ре­ния. Стра­дал­чес­ки­ят вид на ли­це­то, за­не­ма­ре­ни­ят вън­шен вид, за­ба­ве­ни­те дви­же­ния, апа­ти­я­та... Всич­ко в чо­ве­ка ся­каш го­во­ри: “Аз съм пъл­но ни­що­жес­т­во, жи­во­тът ми е пъ­лен про­вал, знам, че ни­ко­му и за ни­що не съм ну­жен, но ве­че не ми пу­ка как­во мис­лят дру­ги­те за ме­не, мра­зя то­зи жи­вот и ня­ма ни­как­ва на­деж­да не­що да се про­ме­ни към по-доб­ро в бъ­де­ще.” Та­ко­ва са­мо­у­ни­що­жи­тел­но по­ве­де­ние мо­же би е от­ча­ян вик за по­мощ, но в окол­ни­те се за­дейс­т­ва ин­с­тин­к­тът за са­мо­съх­ра­не­ние и те не­съз­на­тел­но се дис­тан­ци­рат от дес­т­рук­тив­но­то вли­я­ние на по­тен­ци­ал­ния са­мо­у­би­ец. Ве­ро­ят­но чув­с­т­ва­ме, че са­ми­те ние ед­ва се кре­пим над по­вър­х­ност­та на жи­тейс­ко­то мо­ре, за да се впус­ка­ме да спа­ся­ва­ме да­ве­щия се.

Ни­то съ­ве­ти ка­то: ще си на­ме­риш дру­га же­на (друг мъж), дру­га ра­бо­та, или: из­лез, по­раз­сей се, по­за­бав­ля­вай се, от­пус­ни се..., ни­то уве­ре­ния, че всич­ко ще се оп­ра­ви, всич­ко ще се про­ме­ни, ще пре­ми­не... мо­гат да спрат су­и­цид­ни­те на­ме­ре­ния. Да­ли изоб­що мо­жем да вър­нем на ня­ко­го же­ла­ни­е­то да жи­вее въп­ре­ки са­мо­та­та, въп­ре­ки не­дъ­га­вост­та, въп­ре­ки бед­ност­та, въп­ре­ки бе­зиз­хо­ди­ца­та, в ко­я­то е по­пад­нал? Не и ако не мо­жем да ка­жем за­що се раж­да­ме и за­що жи­ве­ем, не и ако не мо­жем да обяс­ним ка­къв е сми­съ­лът на жи­во­та във всич­ки­те му раз­но­об­раз­ни про­яв­ле­ния, във въз­хо­ди­те му и в па­де­ни­я­та, не и ако не мо­жем да обяс­ним ка­къв е сми­съ­лът от уси­ли­я­та ни и край­на­та им цел.

 

ЦЪРКВАТА И САМОУБИЙСТВОТО

Са­мо­у­бийс­т­во­то е на­ру­ша­ва­не на шес­та­та Бо­жия за­по­вед “Не уби­вай”. Ка­то по­ся­га на жи­во­та си, са­мо­у­би­е­цът в мно­го от­но­ше­ния съг­ре­ша­ва теж­ко про­тив Бо­га: сво­е­вол­но се раз­по­реж­да с жи­во­та, кой­то Бог му е дал и са­мо Той мо­же да го от­не­ме; не за­чи­та Бо­жия про­ми­съл и твор­чес­кия по­ря­дък; про­я­вя­ва прес­тъп­но ма­ло­ду­шие и по­каз­ва кол­ко сла­ба е вя­ра­та му в Бо­га и на­деж­да­та му в Не­го­ва­та ми­лост и зас­тъп­ни­чес­т­во; от­каз­ва се от по-на­та­тъш­но се­бе­у­съ­вър­шен­с­т­ва­не и жиз­нен под­виг. Най-страш­но­то е, че са­мо­у­би­е­цът ли­ша­ва се­бе си не са­мо от зем­ния, но и от веч­ния жи­вот.

Спо­ред цър­ков­ни­те раз­по­ред­би, за са­мо­у­бий­ци не се от­с­луж­ва опе­ло и не се из­вър­ш­ват при­но­ше­ния. Из­к­лю­че­ние се пра­ви са­мо за са­мо­у­би­ец, кой­то е по­сег­нал на жи­во­та си в със­то­я­ние на умо­пом­ра­че­ние, но све­ще­ни­кът е длъ­жен вни­ма­тел­но да из­с­лед­ва и да про­ве­ри слу­чая, “по­не­же чес­то пъ­ти близ­ки­те на пос­т­ра­да­лия, ко­и­то ис­кат той да бъ­де удос­то­ен с мо­лит­ва, кри­ят ис­ти­на­та” (Ти­мо­тей Алек­сан­д­рийс­ки, 14 пра­ви­ло).

САМОУБИЙСТВАТА В ПОДРАСТВАЩА ВЪЗРАСТ

Ко­га­то чо­век се на­тък­не на слу­чаи на са­мо­у­бийс­т­ва на тий­нейджъ­ри не­вол­но се пи­та: как­ва ли бол­ка тряб­ва да е но­си­ло в се­бе си то­ва де­те, за да по­сег­не на жи­во­та си в та­ка­ва цве­ту­ща въз­раст. Но проб­ле­мът не е в си­ла­та на бол­ка­та, а в нес­по­соб­ност­та на те­зи де­ца да се спра­вят с нея, в нес­по­соб­ност­та им да се спра­вят с ра­зо­ча­ро­ва­ни­я­та, труд­нос­ти­те, стра­да­ни­е­то.

Опи­ти­те за са­мо­у­бийс­т­во в тий­нейджър­с­ка въз­раст са им­пул­сив­ни, не­об­мис­ле­ни. Обик­но­ве­но имат де­мон­с­т­ра­ти­вен ха­рак­тер и са вик към окол­ни­те: за­бе­ле­же­те ме, обър­не­те ми вни­ма­ние, нуж­дая се от по­мощ! Те са сво­е­об­ра­зен бунт сре­щу жи­во­та та­къв, ка­къв­то е, а не окон­ча­те­лен от­каз от не­го.

По­вод за тях най-чес­то са проб­ле­ми с ро­ди­те­ли­те или  в учи­ли­ще, пре­да­тел­с­т­во на при­я­тел, зат­руд­не­ния в от­но­ше­ни­я­та с дру­гия пол. 
Ако в се­мейс­т­во­то, то­зи ума­лен мо­дел на све­та, де­те­то не на­ми­ра лю­бов, под­к­ре­па, до­ве­рие, си­гур­ност, то схва­ща и све­та ка­то враж­де­бен, пъ­лен със зап­ла­хи, ко­вар­с­т­во, от­чуж­де­ние. Ако рас­те без топ­ли­те гри­жи, под­к­ре­па­та и лю­бов­та на ро­ди­те­ли­те си, то се чув­с­т­ва не­за­щи­те­но, са­мот­но, ма­ло­цен­но.

Не по-мал­ко важ­но от се­мейс­т­во­то за под­рас­т­ва­щия са от­но­ше­ни­я­та с про­ти­во­по­лож­ния пол. Род­ни­ни­те са длъж­ни да те оби­чат по са­ма­та си при­ро­да, но обич­та на лю­би­ми­я или лю­би­ма­та те пра­вят ну­жен, из­б­ран, пред­по­че­тен пред дру­ги­те и сле­до­ва­тел­но ­ цен­на лич­ност, ко­я­то зас­лу­жа­ва да бъ­де оби­ча­на. Ако пос­то­ян­но виж­даш око­ло се­бе си щас­т­ли­ви двой­ки, а ти си сам, лес­но сти­гаш до ми­съл­та, че си не­пъл­но­це­нен, ли­шен от ка­чес­т­ва и прив­ле­ка­тел­ност, че ти лип­с­ва не­що съ­щес­т­ве­но, ко­е­то дру­ги­те при­те­жа­ват, а ти ­ не, и сле­до­ва­тел­но ­ не си зас­лу­жа­ва да жи­ве­еш.

Ако ня­кой те е на­ка­рал да се по­чув­с­т­ваш зна­чим и ну­жен, ако ня­кой е пре­об­ра­зил с лю­бов­та си све­та за те­бе, на­ка­рал те е да го по­чув­с­т­ваш ка­то прек­рас­но мяс­то за жи­ве­е­не, а пос­ле те е изос­та­вил и всич­ко от­но­во ста­ва си­во, без­ра­дос­т­но, то за­що изоб­що да жи­ве­еш, щом всич­ко е лъ­жа и из­ма­ма?

Из­мя­на­та на при­я­тел е не по-мал­ко ос­но­ва­ние за под­рас­т­ва­щия да прес­та­не да це­ни жи­во­та си и да по­сег­не на не­го. А ре­ше­ни­я­та в та­зи въз­раст се взи­мат бър­зо, още пре­ди да се за­мис­лиш.

Доб­ра­та стра­на на им­пул­сив­ни­те су­и­цид­ни опи­ти е, че про­цен­тът на ожи­ве­ли­те след тях е зна­чи­тел­но по-го­лям, от­кол­ко­то при дъл­го и доб­ре об­мис­ле­ни­те опи­ти. Пък и след ка­то е бил на гра­ни­ца­та със смърт­та, чо­век по­ве­че це­ни жи­во­та и по-се­ри­оз­но гле­да на не­го. Ло­ша­та стра­на е, че все пак има и ус­пеш­ни опи­ти, а им­пул­сив­ни­те самоубийства са мно­го труд­но пред­ви­ди­ми. Всич­ки приз­на­ци за су­и­цид­ни на­ме­ре­ния ­ враж­деб­ност, от­чуж­де­ние, апа­тия, деп­ре­сия, на­ру­ше­ния на съ­ня и хра­не­не­то, теж­ка му­зи­ка, неп­ри­вет­лив вън­шен ви­д...  ­ мо­гат да се при­е­мат и ка­то осо­бе­нос­ти на пре­ход­на­та въз­раст.

И все пак ро­ди­те­ли­те мо­гат да пре­дот­в­ра­тят опи­ти­те, а и изоб­що ми­съл­та за са­мо­у­бийс­т­во. Пре­ван­тив­на­та мяр­ка е лю­бов­та. Кол­ко­то и да им е труд­но да раз­бе­рат тий­нейджъ­ра, кол­ко­то и да им е труд­но да при­е­мат “и­ди­от­с­ко­то му по­ве­де­ние, иди­от­с­ки­те му въз­г­ле­ди, иди­от­с­кия му вън­шен вид”, ако мла­ди­ят чо­век чув­с­т­ва, че те го оби­чат и под­к­ре­пят бе­зус­лов­но, по-лес­но ще се спра­ви със соб­с­т­ве­ни­те си проб­ле­ми и ще из­ле­зе от труд­на­та въз­раст с дос­та по­за­рас­на­ли ра­ни, но не и с пре­кър­ше­на ду­ша.
/ Материалът е публикуван в   www.dveri.bg /
Дир ID: 
Парола: Забравена парола
  Нов потребител

0.1218