|
|
 АКТУАЛНО 11:15 |
|
|
" БЕЗ ДРЕХИ И БАГАЖ " |
/ Автор :Пиер Дако / откъс от книгата "ПСИХОЛОГИЯ И ВЪТРЕШНА СВОБОДА"
http://predte4a6.hit.bg/PierDako.pdf
Не можем да постигнем вътрешна свобода, ако не разберем, че се намираме в съвсем
реален затвор. Нито да разберем, че сме в затвор, ако се отъждествяваме с него. А
мнозина се превръщат в свой собствен затвор и в затворници на самите себе си.
Ако се замислим за безбройните клопки, които ни дебнат още от детството, задачата на
тази книга може да ни се стори прекалено амбициозна. Често пъти читателите са се
обръщали към мен с молба да напиша продължение на „Изумителните пътища на
новата психология". Предпочетох да напиша произведение, чиято единствена прилика с
предишното е желанието ми да покажа, че съществува и „друг" вътрешен свят, че има
начин да се стигне до него и до истинската свобода.
Човек се ражда почти изцяло вътрешно свободен. Само около една четвърт от него е
запълнена от атавизми, наследственост, расова памет и най-различни физически и
психически характеристики. Ако се абстрахираме от тях, за интелекта и чувствата
остават цели три четвърти. Това пространство им е предостатъчно, за да се разгърнат
напълно, стига да им разрешим.
Душевната свобода е присъща на човека и се проявява, когато нищо не я спъва. Тя
може да се сравни с ротор,
чиито функции и роля се състоят в това да се върти, докато нещо не му попречи.
Обратното на свободата, разбира се, е затворът. Нещата много отрано се объркват.
Възпитанието, което ни дават родителите, обществото, училището, различните
философии, замесва непорочните три четвърти по рецептите на
действащите социални системи. Животът си тече, около вътрешната свобода се заплита
мрежа от измислени норми, появяват се мними примери за подражание, Азът се
раздробява на множество малки „Аз-ове", в повечето случаи подправени или бледи
копия на истинския.
Именно тогава човек се превръща в свой собствен затвор. И най-вече в загадка за себе
си. Азът става неоткри-ваем. Отклонява се от магистралата и поема по пътища, които
не водят заникъде. Отговорът, който сме могли да дадем на живота, остава неизречен
или се деформира под натиска на всевъзможни безпокойства, притеснения, неврози, на
опасението, „че не сме като другите", на сковаващия респект към чуждото мнение, към
това, което „е прието". А най-отдолу се спотайват две чувства - гневът, че сме
принудени да живеем в афективен затвор, и желанието да се освободим на всяка цена.
Но това желание е блокирано от страх - какво ще кажат хората, какво ще си помислят
за нас, ще ни „признаят" ли за едни от тях.
Ролята на възпитанието е да „информира", да предава послания, за да спомогне за
изграждането на личността. Доколко успешно ще стане това зависи от степента на
близост или на „разминаване" между възпитатели и възпитаник в областта на
афективността. факт е, че твърде много възпитатели (в най-широкия смисъл на думата)
дезинформират и оттам разграждат афективността и интелекта на възпитаника.
Настоящата книга ще ви убеди в това. Ще ви покаже как постепенно се откъсваме от
себе си, докато вратите на афективната тъмница се захлопнат зад гърба ни.
Често пъти съм чувал да казват: „Как съм могъл да ги слушам? Защо толкова дълго съм
им вярвал?" Защо? Защото е било необходимо, защото си се боял да не те отхвърлят, да
не се превърнеш в „черна овца". Именно по тази причина толкова хора се правят на
„нещо друго" и живеят изкуствения си живот, докато не станат жертва на собствената
си невроза.
През детството и юношеството човек изцяло зависи от възпитанието, от информацията,
получена чрез него. Това е даденост, която не може да се промени. Но не по-малко
важно е как дълбоко в себе си отговаряме на живота, какво искаме от него.
Ето част от писмото на един читател:
- Четирийсетгодшиен съм. Възпитан съм в ценностите на западната култура и като
повечето хора на моята възраст се намирам на границата между два свята.
Продължавам да се колебая между предимствата на постигнатото, на
придобитото, на наследеното и непреодолимото влечение към пълното с обещания и
изненади Другаде, което само по себе си плаши и тревожи. Сякаш вътрешният
затвор е за предпочитане пред зова на свободата. Всъщност „предимствата" на
придобитото са лъжовни и много разочароващи; откриваме, че всичко около нас е
само лустро, присъщо на нашето време, наложено ни отвън и достатъчно, за да
подхранва образа ни, но не и дълбоката ни същност. А и натискът, упражняван върху
нас от всички посоки, ни прави еднакви, стандартни, неминуемо посредствени. Така се
затяга режимът на вътрешната ни несвобода.
Добре, а после какво? После мнозина решават да избягат. Но как да го сторят? Ето
няколко варианта.
- Пътуването заникъде. Все повече хора си грабват багажа и потеглят „нанякъде". Накъде?
За какво? Често пъти бягството им е несръчно, безразсъдно. Те отхвърлят всяка власт,
система, дори всякакъв труд. И отнасят затвора със себе си. Толкова силно са настроени
„против всичко", че не понасят нищо и никого. Затова бягството им нерядко се превръща в
своеобразна шизофрения или па-раноя.
- Прекосяването на пустинята. Това е опит за бягство по на пръв поглед парадоксален
начин - чрез депресията. Всъщност зад нея се крие жажда за живот, яростен стремеж към
вътрешна свобода, силна потребност да се захвърлят старите дрехи. В края на тунела, след
мрака блясва светлина. Ще поговорим за този тъмен тунел по-нататьк.
- Понякога „деградациите" на личността - тук влизат и някои случаи на злоупотреба с
наркотици - представляват всъщност опит или надежда да открием дълбоката си същност.
Това са лутания, които сами по себе си показват, че сме излезли от пътя. И на тях съм
отделил няколко страници.
За щастие има и положителни опити, които приключват обикновено с обновление на
личността и я освобождават напълно.
-Далечното плаване. Тук включвам психоаналитичната работа, на която е посветена цяла
една глава. Психоанализата е представена в двата й етапа: етапа на „лечението" -
правилното „свързване" на вътрешните „кабели" в съответните „вериги", и етапа, чиято цел
е да се открие отговорът, който бихме дали на живота, ако не се бяха натрупали толкова
препятствия. Чрез втория етап психоанализата се превръща в „метапсихоанализа" и излиза
извън рамките на класическите методи.
- Положителната разрушителност. Тя е резултат на метапсихоанализата. Опасен израз,
ако се разбере превратно, и състояние, изискващо продължителна работа над себе си. По-
нататьк ще му дадем обстойно обяснение.
- Незадоволената мечта. Това е мечтата за Любовта, двигател на всяка човешка дейност.
Спъва ли ни любовта, или ни носи свобода? Любовта е затаена носталгия, непрекъснат
копнеж, неясен блян.
Понякога тя се превръща в изпепеляваща страст. В коя любов можем да открием
душевната си свобода?
Най-общо казано, вътрешната свобода е „обетованата земя", към която всички ние се
стремим, но до която не можем да стигнем, без да осъзнаем себе си, без да освободим
интелекта си - тази истински „отворена система", за разлика от безбройните затворени
системи, в които много от нас остават запрени за цял живот.
За постигането на вътрешна свобода са необходими огромни и продължителни усилия. От
нас се иска да се променим, без да ни е грижа какво ще кажат хората, иска се да не се
плашим от собствената си свобода. Защото освобождаването на душата задължително
минава през своеобразна маргиналност, през отхвърлянето на безброй системи, често пъти
вековни, но отдавна склерозирали и лишени от афективно съдържание.
|
12 Юли 12, 11:15
 Коментари (0)
|
|
БЛОГ-СТРАНИЦА НА WWW.POZNANIE-BG.COM 
